Ándre Morelli.

- Кой си ти, по дяволите?
Плътният мъжки глас звучеше грубо, дрезгаво, а тонът бе равен, сякаш току що бе поздравил някой непознат на улицата, който никога повече нямаше да срещне. Думите се повториха още няколко пъти в празната стая и ехото заглъхна. Сиви стени, бездушно помещение и чифт очи, взиращи се в отражението си в голямото старо огледало, покрито с прах и следи от пръсти. Нашият герой седеше на земята, облегнал измореното си тяло на студената стена, а в краката му се търкаляше празна бутилка алкохол, която бе пресушил едва преди няколко минути. Повдигаше поглед и виждаше подпухналите сини очи, загрозени от няколко раздразнени капиляра в тях. Не беше спал от няколко дни насам, просто стоеше в тази привидно изпразнена от съдържание стая и се взираше в образа си в огледалото. Четири голи стени, напомнящи за изживяното някога щастие точно тук, където вече нямаше нищо.
- Аз съм ти, ти си аз.
Беше пил прекалено много, струваше му се, че огледалото му говори или просто водеше монолог, който сам не осъзнаваше. Не вярваше на тези думи, дори му се сториха като добре премислена лъжа, която успя да го разсмее за кратко. Не достатъчно, за да прогони мислите от главата си. Хаосът се бе настанил там, бе превзел съзнанието му и го бе докарал до лудост. Може би някъде там, дълбоко в него, бе останала капка здрав разум, но точно в този момент това нямаше значение.
- Тази развалина съм аз? Не ме разсмивай, приятелю.
Заговори отново и поклати невярващо глава. Чудеше се къде беше отишъл онзи силен мъж, къде се беше изгубила неговата решителност и власт, която твърдеше, че притежава. Той преглътна сухо, премина с влажния си език по пресъхналите си устни и без никакво колебание взе празната бутилка в дясната си ръка, а после замахна силно и я хвърли по старото огледало. Счупи го. Превърна го в хиляди недооформени парчета стъкло, грозни и несъвършени сами по себе си. Няколко по-големи парчета останаха закрепени на дървената рамка, а онези измъчени очи продължаваха да го гледат.
- Ето това съм аз.  Пъзел с безброй части, някои от тях толкова повредени, че е невъзможно да бъдат използвани за цялостната картина.
А онези „повредени” парчета бяха именно кървящото му сърце и ограбената душа. Беше толкова изгубен в себе си, че сам не виждаше кое е правилно и кое грешно, трудно различаваше реалността от илюзията и често се намираше на някое красиво местенце в мечтите си. Някак образът, отразен в счупеното огледало му се струваше перфектен. Вече можеше да повярва, че това там е той, а не някой друг. Беше изпълнен с колебания, самоотрицание и се луташе в лабиринта, създаден от собствените му чувства. Нямаше изход. Всеки опит да се измъкне беше грандиозен провал.
- Спри да се бориш със себе си, човече. Приеми това което си и не се опитвай да бъдеш някой, в който никога няма да се превърнеш.
А той се бореше. Всеки час, всяка минута, всяка секунда. Водеше битка в душата си и сам я съсипваше. Превръщаше я в бойно поле, което след всеки рунд бе все по-пусто и бездушно. Сам се унищожаваше със своите безсмислени терзания и упреци. След дълго размишление, той успя да намери логика в думите, изречени преди малко. Осъзна, че не съществуваше по-голям враг от собствения му „Аз”. Потъна още по-дълбоко в себе си, мъчейки се да го пребори, забравил, че това всъщност бе и най-добрият му приятел. Неговата същност, която трябваше да познава по-добре от всеки друг, в която трябваше да открива най-голямата си упора. Сам копаеше почвата под краката си и рушеше земята, на която се предполагаше, че е стъпил здраво с двата си крака.