Alexander Severin

Под греещото слънце жълти и червени листа се стелеха по мокрия асфалт, който прорязваше гората подобно на тъмна река с огледална повърхност. Черния джип се плъзгаше по пътя с елегантността на див звяр, вдигна листата и те се завъртяха вихрено приземявайки се върху лепкавите купчини шума покрай пътя. 
Кокалестите му ръце, облечени в кожени ръкавици навигираха волана механично, понеже умът на Саша блуждаеше немирно из околието, навявайки спомени, които войникът не желаеше да изживява отново. Бяха минали едва седем години от инцидента, ала кошмарите, които го навестяваха всяка нощ създаваха усещането, че се бе случило едва вчера. Металният мирис на кръв се бе наслоил в сетивните му клетки, смесвайки се с люляковия й парфюм. Измъчваше се когато не можеше да си спомни гласът й, забравяше дали лицето й бе някога осеяно с лунички и какъв нюанс са очите й, ала уханието й не го оставяше на мира и то бе причината за амфието с ментов прах, което дрънчеше в джоба му и заради което много от колегите му подозираха, че се друса с някакъв магически прах. Вероятно защото не можеха да повярват, че някой може да притежава неговите умения без да е намесена магия в това. Ала те не знаеха, че разковничето се крие в правилната мотивация, в надигащия се гняв и неуморното желание за отмъщение, което се гнетеше дълбоко в почернената му душа. 
Северин копнееше да прочисти света от адските изчадия, които го населяваха, за да не застигне неговата участ някое друго човешко семейство. 
Те му бяха отнели най-святото, живота на две годишната му дъщеря и годеницата, която щеше да направи своя жена в края на есента. От онзи ден заживя в меланхолията, която окапалите листа предлагаха, дочака зимата и студът се оказа единствения му закрилник, докато пролетта обещаваше възмездие, а лятото винаги наподобяваше подземните огньове с червения цвят на залеза, приличащ на пролята кръв. 
Свистенето на вятъра го изкара от транса, в който бе изпаднал. Само след още няколко рискови завоя гладкия асфалт се превърна в черен път, водещ до дървена къща, скрита дълбоко в гората. 
"Прибрах се!"-Вратата се открехна скърцайки, калните му ботуши оставиха мокри  следи по махагоновия под, завесите се олюляха от нахлулия вятър. В ъгъла, потънала в мрак седеше фигура, чийто ръце и крака бяха здраво завързани за стола. "Време е да ми кажеш къде се крият, освен ако.."-в ръката му се появи малка пластмасова кукла, която предизвика истински ужас изписал се по лицето на мъжа. 
"Сладурана е, добре си се постарал да я скриеш признавам, но аз все пак я намерих. " -Устната му се повдигна в нещо, което трябваше да наподоби усмивка, ала този мимолетен жест криеше дълбоко значение.