Isobel Nazari / Liora

Изобел Назари беше красавица, която можеше да съперничи на звездите. Проблемът дойде от там, че тя го знаеше добре. Кога го беше разбрала? Някъде между момчета и момичета, опитващи се да пъхнат пръсти под роклята й, и възрастните мъже, които питаха баща й каква е цената й, за да се оженят за нея.
Баща й беше сенатор. Длъжност, наследена от баща му и баща му преди това. Никой от тях не беше страхотен. Нито един от тях не си струваше да се отбележи. Неназовани мъже, които обичаха да си играят на величие. Бел  какво е истинското величие. Когато остарее, казваше си тя, ще бъде страхотна. Ако красотата бе до време, умът й щеше да я отведе в останалата част от пътя.
Да бъдем млади и убийствено амбициозни. Докато тя порастваше, перспективите й също и въпреки че баща й се опитваше да я даде на този или онзи сенатор или рицар, тя не искаше нищо от това. Знаеше какво иска. Императорът. По нейно време това беше Нерон Клавдий Цезар Август Германик. Воден от майка си на трона, той се отклони от нейното учение и стана тираничен. Съмнителен, лъжец и крив за повечето. И тук Изабел видя възможността.
Беше лесно да хване погледа му, черната коса удряше слънчевата светлина, сякаш самият Аполон я благославяше, докато тя седеше спретнато на стълбите на двореца, очаквайки баща си да приключи с още една среща. Кожата й беше целуната от слънцето, усмивката й скромна. Неро нямаше шанс.

Да бъдеш любовница на император й дойде естествено. Тя имаше статут. Никой не можеше да я докосне. По това време майка й почина, но с усмивка на лице. „Спечелете Рим“, беше казала тя. И тя щеше чрез Нерон. Каквото и да коства. Защото, макар че до този момент тя изглеждаше образец на римското съвършенство, тя винаги е била с маска. Някой, който говори зле за майка й, изведнъж ще падне мъртъв на върха на здравето си. Друг сенатор заплаши да свали баща й, разбираемо всъщност, но тя се нуждаеше от него там, за да може да мели около двореца, те се оказаха с нож в гърлото. Тя искаше всичко. И никой нямаше да й попречи.
Това, което тя не харесваше, това, което нямаше да отстоява, дори ако той имаше похвалата и поклонението на всеки мъж, жена и дете в Рим, беше Нерон да я смята за второстепенна. Тя можеше да има света в краката си, но ако той не я искаше достатъчно, това просто не беше достатъчно.
"Твоята майка." Тази кучка. Тази мръсна малка харпия, винаги изискваща да остави сина си сам. Клевейки я. Издърпване на Нерон. Тя рискува да го погледне, докато той го размишляваше. Вече месеци наред засаждаше семена, когато майка му се опитваше да заеме изцяло трона му. Предател. И сега беше моментът на истината.

Тя спечели Рим. Той уби жена си заради нея. Той уби други любовници. Собствената му майка. Виждаше лудостта му, но го усещаше и в себе си, а демоните им танцуваха толкова обичливо помежду си, че тя нямаше нищо против. Войни се водеха и печелеха. Тя бързо извади баща си от пътя. Защо никой друг не видя колко лесна е играта?

Беше спечелила Рим. И тогава го изгуби.

Великият пожар в Рим е градски пожар, който се е случил през юли 64 г. сл. н. е. Пожарът започна в търговските магазини около стадиона на колесниците в Рим, цирк Максим, през нощта на 19 юли. Тя искаше да убие три птици с един камък. Дъщерята на търговеца чукаше Нерон, така че тя умря в пламъците. Римският народ беше започнал да се обръща срещу него и тя не можеше да позволи това да се случи. И сега, след като всичко беше отстранено, му оставаше само да се обърне към нея. Казват, че Нерон свири на цигулка, докато Рим гори. Това беше отчасти вярно. Те седяха на стълбите на дворците, където виждаха как всичко пада в пламъци. Той свиреше на цигулка.

Всички велики неща трябва да приключат и тя не беше глупава. Неро го губеше от години, още от изгарянето, умът му сякаш се стопи заедно с него. Всичко беше в развалини, крепостта на Рим падаше и въпреки всичките й хитрости, тя знаеше, че това не може да се поправи. Но тя не беше тъжна, защото знаеше, че е оставила своя отпечатък в сянка. Господарката, която притежаваше Рим. Беше забавно, докато продължи.
Така че когато почувства рязкост в задната част на гръбнака си, за миг си помисли, че може би най-после искрата отново се е върнала. Но това беше само нож. Поглеждайки надолу към Нерон, кръвта се лееше бавно от крива усмивка, очите му бяха широко отворени, червени вени пробиваха бялото, той приличаше на призрак.

"Печеля", каза тя, падайки отстрани в елегантно разрастване, защото убийство или не, тя никога нямаше да бъде по-малко красива.

Тя никога не беше обмисляла какво се случва след смъртта на човек. Плутон щеше вземе душата ти и нейната, колкото и да е изкривена, ще бъде наказана. Въпреки това тя никога не би променила поведението си. Светът се нуждаеше от лоши хора. Беше щастлива да бъде такава. Това, което тя не беше очаквала, беше нейната собствена версия на Ада да е нещо на кошмарите, защото дори и да си бил самодоволен като човек, не можеше да се отрекат ужасите от това, което бе направила. Тя заслужаваше това. Тя го беше спечелила. Агонията. Неща, които тя можеше да види, но не и да докосне. Това беше истински ад на ума, а не на тялото, въпреки че и това се случи, не след дълго. Болка и агония я пронизаха без никакво подобие на отстъпване, докато нейните желания се разтърсиха от нея, едва докоснати. Пустош от пустота и в далечината тя виждаше неясната форма на нещо, което искаше. Но колкото по-силно бягаше, толкова повече я болеше и толкова по-далеч се разминаваше. Завинаги.